Опитайте приставката на Lifebg.net за Google Chrome. С нея получавате в реално време най-актуалните статии директно в браузъра.
Начало » LIFE STORY » Как 37 майки с деца загинаха в автобуса ковчег на моста убиец край Китен

Как 37 майки с деца загинаха в автобуса ковчег на моста убиец край Китен

Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Същевременно две млади и здрави момчета току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65 годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река. Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини.

Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.
 1
Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела. Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците били предимно майки с деца.
 2
Свидетел на трагедията първи става живеещият на близо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров”.
3
След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря.Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.  От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда. Един успява да доплува сам до брега. По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове. Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва, за отгледано от своите спасители извадено дете, чийто родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма.
4
Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа Дърмонаров.
5
„По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов.
 6
В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо. Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт”и профсъюзния „Труд”, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието. Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж” също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали”. Вестник „Отечествен фронт” почти дублира „Народна младеж” със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви, а официозът „Работническо дело” е най-пестелив – нито дума, нито запетая.
На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед”, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма”. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал.След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак. Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.”  Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.
7
След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От  направените експертизи се оказва, че моста е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.Съоръжението е било твърде слабо.  При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.
Източнициwww.plovdiv-online.com; www.blitz.bg; www.flagman.bg

От категорията