Опитайте приставката на Lifebg.net за Google Chrome. С нея получавате в реално време най-актуалните статии директно в браузъра.
Начало » КУЛТУРА » Иконичните възходи и падения на Реставратора

Иконичните възходи и падения на Реставратора

ЙОРДАН КАМЕНОВ

Това е поредният документален разказ за Реставратора. Който се е родил като Бранимир Делчев. Завършил е с отличие специалността реставрация в Академията за изобразителни изкуства в Прага. И се е отказал от правото и поканата да започне като асистент академична кариера там.

Над 20 г. – до 1999 г., е реставратор в НХГ, а до 2012 г. – в Етнографския музей.  Ползва се с авторитета на един от най-добрите родни реставратори. И със славата на чешит. Принизяваща го, тъй като е човек с мисия, с любов и идеи за родината си, с всеотдайност в работата. Който цял живот е предизвиквал, а не е чакал съдбата си.

Реставратора пътува за Мюнхен. По реставрационни дела. Времето е непосредствено след смъртта на Людмила Живкова. В Мюнхен гостува българска иконна изложба с 214 икони от Криптата на “Александър Невски” (филиал на Националната художествена галерия) и от Църковния музей. Чака го Костадинка Паскалева – директор на Криптата. Сигурно с тревога, защото някои експонати са се напукали и се налага реставрация. Престояли са в помещения с парно и сухият въздух си е свършил работата. Като е създал работа за Реставратора. Той трябва да ги реставрира на място. Да приеме заедно с директорката закупените от ФР Германия термофорни сандъци за транспортиране на икони и картини. И да заминат за Варшава, където иконите ще бъдат показани на следващите европейски ценители – полските.

Термофорните
сандъци

и доверието към Реставратора да приеме тази новост за България са повод да разкажа за политическите му приключения у нас. За мъчителния път между паданието и възхода, където можеше и трайно да се заседне. По политически причини, въпреки че действията, вкарали те в чистилището, най-често са далеч от политиката. Но не и от политическата бдителност. Както се досещате, човекът, омайвал Габриел Маркес и Арманд Хамър и лющил табла със Святослав Рьорих, няма да се озове срещу редниците и ефрейторите на Системата. А ще се изправи срещу висшите чинове и тътенът ще опре до генералитета.
Прескачайки своя директор, Реставратора е написал докладна записка до Людмила Живкова като председател на Комитета за култура. В нея обяснява причината 29 икони, пътували в самолет без херметизиран товарен отсек, да се повредят. При много ниските температури – вероятно 30 градуса – иконите се обледяват. А при кацането на самолета ледът се изпарява, без да минава във вода. Няма следи и никой не може да обясни повредите. Реставратора посочва как трябва да се пазят иконите при такъв транспорт.
Няма да ви карам да гадаете какво се случва. Невъзможно е! Наказват Реставратора. Веднага, щото как ще прескача субординацията в лицето на директора си и ще дрънка врели-некипели на “свръхкомпетентните” началници от висините. Официално посоченият мотив в заповедта за наказание, пусната от директора на НХГ Владимир Гоев и заместник-председателя на Комитета по култура (КК) Пейо Бербенлиев, е за създаване на груповщина и подронване на авторитета на НХГ и КК. Наказанието е по член 129, буква Б и представлява: шест месеца на половин заплата. Тежичко!
Но това е малката беда. Защото зад тези грехове може би се крие истинската причина – политическа неблагонадеждност. Доносничещите са разчитали оттам да се пръкне я диверсант, я друг вид държавен враг. Започва проверка на Държавна сигурност. Прошепнали са , че е контрареволюционно настроен, защото е следвал в Прага и оттам е пренесъл вируса “1968 година”.
Те тук удрят на камък. Родителите – по-чисти от сълза по скалата на политическата замърсеност. Майка му е носител на съветски военен орден – като 19-годишна доброволка санитарка във Втората световна война. Баща му – безпартиен, но с професионализъм достигнал до директор на Българския Червен кръст и на галенови (лекарствени) фабрики, с ранг на заместник-министър на народното здраве. Но голямата изненада е Реставратора. Който като редник Делчев от трета парашутна дивизия на 19 май превзема летище Рудзине в Прага, за да кацнат там на 21.VІІІ.1968 г. въоръжените сили на Варшавския договор. Дето се вика, громил е

вируса
“1968 година”

Уволнил се е от редовната военна служба като военен контраразузнавач и за проверка на досието му трябва разрешение от военния министър Добри Джуров. Последвалото заключение: Сигналът е неверен. Служителят е лоялен.
Всичко това се извършва в мълчание. Което потърпевшият трябва да разгадава в поведението на висшестоящите към него. Иначе Реставратора си ближе раните и чака я нов гръм, я слънце да изгрее за него. В подобни ситуации всякаква активност от типа я да намеря по-силен човек е по-скоро вредна. В обедна почивка сяда в градинката на НХГ. Един напрегнато чакащ млад навъсен човек. На пейката му сяда възрастен мъж с една ръка и го заразпитва: Абе, младеж, какво…, как…, защо… Реставратора си пее своята песен, чийто основен мотив е: Аз им отварям очите, а те ме наказват. Инстинктивно долавя важността на този уж непринуден разговор, но не знае с колко високопоставен във властта човек го води. Името му е Петър Тенев и е от кабинета на Тодор Живков, проверяващия след извършени проверки от системата на държавния и партийния контрол. Чието становище обикновено става решение на Т. Живков.

Или ако щете – окончателно и безусловно произнасяне на властта. Наречете го и част от преторианската гвардия на цезаря. Но тъй или инак държавното ръководство стига до окончателното решение. А днес постоянно ни се припява дежурният инфантилизъм: Кой ще носи политическата отговорност?
На пейчицата майчица Реставратора отстоява всичко в докладната. Написал е, че трима реставратори не могат пълноценно да се грижат за 22 хиляди картини. И за отсъствието на апаратура и материали за работа. И т. н., и т. н. Броени дни след срещата с пратеника на височайше заседание завеждащият отдел “Култура” в ЦК на БКП Любомир Павлов се произнася, че исканията на реставраторите са справедливи. И че следва да ги наградят за професионална доблест. А ръководството на НХГ трябва да бъде следено за репресивни действия.

Царската
благословия

означава и служебно благоденствие, и отворени врати. За него, но и за НХГ. В миг реставраторите стават 12. С получения неограничен (в представите му днес!) валутен лимит в Министерството на горите и минералните ресурси (дано да е вярно името) закупуват 500 кг свръхчист и много скъп желатин – основен материал за лепене в реставрационната практика. Ползван до 20 години от прехода. Появяват се още микроскопи и всякакви още пособия за работа. Директорът Гоев внезапно “се засрамва”, че неговият и секретарският кабинет са разточително големи. Отстъпва ги на реставраторите и се мести в килер в дъното на коридора. В Галерията се работи с удоволствие. Живеят в обстановка на победил демос, макар той да не съзира и да недоумява откъде му е дошло. Още малко, вместо да си говорят, ще започнат да си пеят като в сапунена опера.
Реставратора хвърчи. Става отличник на Министерството на културата. Ползва се с всеобщо уважение. Очертава му се небивала кариера. Самият той се пита как става така: доскоро дисциплинарно наказван, а сетне – отличник с награди. Задава същия въпрос и на заместник-министъра на културата. И получава стандартен и обтекаем отговор. Но много верен и разбираем за него: Както Партията каже, така става.
Но Партията му казва и още нещо. Както със сегашния си опит оценява: ново 20. За да процъфтява бъдещето му, той трябва да отвърне с вярност. Спира го партийният секретар на НХГ и с дружелюбна конспиративност го уведомява, че са го определили за кандидат за член на БКП. И че до приемането му остава една седмица. Кахърен, ама много кахърен се прибира вкъщи и след като разказва случилото се, заключава пред баща си: Вече стана страшно. Ако откажа, ще ме разкулачат. (Глаголът е пренесен у нас от “Разораната целина” на М. Шолохов. И буквално значи държавата СССР да отнеме имуществото на богатия селянин – кулака. В преносен смисъл е да ти разгонят фамилията. Съвсем ясен идиом!) Бащата, достоен за сина, не се е пръкнал от нищото и заблудата. И дава акъл: Сине, има само един начин да откажеш. Какъв е – не вярва синът. Ще кажеш, че комунистът е човек с висок морал. А ти си курвар. (С извинение за цинизма.) Понеже всички в партията са курвари, няма да те накажат. И от неудобство от публичното признание няма и да те приемат. (Цитирам точно. Защото това може да е помагало за мнозина чистофайници, обявили комуниста за различен вид животно. Но без научни доказателства и точна формулировка. Най-после я имат!)
Днес Реставратора предава развръзката с няколко думи: Не ме приеха и не ме наказаха. Е, най-вероятно след случката инерцията на властническо внимание и предначертани успехи за него невидимо е доближила нулата. Но Реставратора е от тези българи, дето се радват и на минимума при тежки, сякаш нерешими проблеми. Което в случая значи придобита възможна свобода,

запазено
достойнство

и право на собствен избор.
Да се върнем в самолета за Мюнхен, който вече каца. Настаняват Реставратора. Завеждат го при иконите. Той ги оглежда и си прави програма за реставрацията. Обръща се към търговското аташе Григоров да му намери каутери (електрически шпакли). Купуват му ги. По невидимите пътища на чинопочитанието е плъзнал страхът за съдбата на иконите – сакън нещо да не им се случи. Най-често така чиновниците узнават стойностите на историята и на изкуството. А там, дето е Реставратора, няма как нещо да не се случи. Хубавото е, че той най-често успява да предотврати случването на нещо по-пагубно.
След огледа и планирането на труда започва тегавата процедура на приемане-предаване. От споменатата вече Костадинка Паскалева Реставратора получава по опис всичките 214 икони. Между тях и е един надиконостасен позлатен триметров кръст. Всичко е наред. И той пита общия работник в музея, дето ще свещенодейства: Какво ще направите със старите сандъци. Краткият отговор е: Ще ги изгорим. Пестеливият стопанин у Реставратора моли германеца да прегледа внимателно сандъците и ако открие парченца златен варак, да му ги даде. И акуратният германец тръгва да се рови. След малко се връща сияещ. Мъкнейки два двуметрови позлатени грифона, принадлежащи на кръста. Които не се водят към описа и не са вадени за отминалата изложба. Германецът е щастливо захилен, че си е изкарал бирата. Ама може и да се е подсмивал на родната организираност. Реставратора си повтаря като в транс: Добре, че се сетих да надникнем в сандъците. А директорката Паскалева едва отървава припадъка.
Най-сетне започва безинтересната работа – реставрацията. Безинтересна за другите – зрители и читатели. За Реставратора тя е същностната. И този път е далеч повече от предвиденото в командировката време, та му я удължават с 1 месец. Най-сетне свършва. Опаковат иконите в новите термофорни сандъци на фирма АТГ. Заради които е ял боя и е оцелял след управленското насилие и

злостта на
некомпетентните

И помагащите немски работници с бели ръкавици му се видели като ангели на реда. Не на световния, а на оня простичкия, в който не ядат хора заради професионализъм и доблест. А като акуратни българи той и директорката купуват сувенири и ведно с термофорите отлитат за Варшава.
С тях в самолета се возят и отпечатаните каталози за изложбата във Варшава. Луксозни, та грее в тях българският гений. Отвсякъде. Реставратора си отваря един. Да се наслади на това, в което има и негов труд. И вижда надписи под цветните илюстрации: Христос на трън (вместо трон); Богородица с пороци (вместо пророци). Вой в самолета. И само за едно денонощие новоотпечатаните каталози цъфват във Варшава. Пак е предотвратил поредната беля.
На връщане от Варшава мисли в самолета: Най-после се свърши. Ама при него свършването винаги е и започване.

От категорията